Винаги съм ги избутвал сам. Знам, че е неизбежно да летят във всички посоки, като осиновени лястовици. Знам, че е неизбежно сами да си строят гнездата, а аз да си остана като изоставеното гнездо на върха на палмата...
Но това, което наистина исках, беше отново да ги накарам да спят в скута ми...
Има много начини да летиш.
Дори полетът на децата ви се случва на етапи. Падането, първите стъпки, първият учебен ден, първият сън далеч, първото пътуване... От раждането на децата ни имаме възможността да научим за това странно движение на идване и си отиване, задържане и освобождаване, прегръщане и освобождаване.
Не винаги осъзнаваме, че тези самотни моменти са малки учения за упражняването на свободата.
Но идва момент, когато реалността чука на вратата и разправя нови трудни истини, пред които да се изправиш. Това е викът за независимост, силата на живота в движение, силата на времето, която променя всичко.
Тогава осъзнаваме, че децата ни са пораснали и въпреки че настояват да заемат мястото на изпъкване, те чувстват спешността да завладеят света далеч от нас.
И така дойде време да си съберем крилата.
Учим се да приемаме от разстояние, празнуваме победи, в които не участваме пряко, подкрепяме решения, които се отдалечават.
Това е любов.
Автор: Рубем Алвес
